Подробности
Свали Docx
Прочетете още
Да живеят далеч от родното си село често е непоносимо за тези, които са имали толкова много сладки спомени за земята, където са прекарали детството си. „Сякаш нашето село е в миналото Жълти цветя върху хризантемите, все още цъфтящи Калдъръмени алеи, дворове, покрити с мъх и древни светилища в плочи В радост или скръб, пейзажът вярно ни придружаваше. О, родно село, все още те помня и до днес.“От деня, в който ти замина, копнеех да посетя нашата родна земя Търпеливо тя очакваше нашето завръщане През цикли от полумесеци и залези Още от детството бях напуснал простата селска колиба После пораснах и се влюбих в града Ветрове на носталгия, носещи се през дива трева С мъка си спомням зелената бамбукова горичка Сякаш нашето село е в миналото Жълти цветя върху хризантемите, все още цъфтящи Калдъръмени алеи, дворове, покрити с мъх и древни светилища в плочи В радост или скръб, пейзажът вярно ни придружаваше. О, родно село, все още те помня и до днес. Звукът на люлеещ се хамак в летните следобеди Разкази в дългата нощ край кладенеца От плъзгаща се лодка отекват ноти на сладка тъга. Оризови и царевични полета тук, а ето и оризището Ароматът на селската област, изненадващо вълнуващ Всяка година следата от цъфтящия сезон, нежно носена от вятъра, за посещение. Половин живот далеч от родината Избледнели са надеждите ми да я видя отново! Старата къща я няма, а малкото приятели, всички са тръгнали по различните си пътища. Бях безразличен, докато бях на път Сега просто осъзнавам, че нямам дом. Липсва ми селската област, никъде не се вижда, белите облаци изчезват в хиляди посоки.Споменът за минал живот на човека често е натъжаващ, дори да е било славно време. Човек внезапно дълбоко осъзнава нетрайната природа на физическото съществуване и започва ревностно да търси истинската мъдрост и освобождение, за да си възвърнем вечната слава на Небесата.Минавайки покрай царския дворец Следи от съпруги от отминала епоха… Нежна меланхолия!Любов моя, не помниш ли? Изящни стъпки като лотоси от „обички“, замъци от слонова кост и нефритени павилиони, В древната столица - примамливата прегръдка на минала любов, песента на лютнята остава във вечерния дворецЛюбов моя, не помниш ли? Копринено легло, кадифени възглавници, меки устни, сияещи като есенни хризантеми Нейната красота и грация от хилядолетия, нацията е все още влюбена…Просто беше времето… Носейки се на крилете на превратностите, безгрижната богиня се усмихваше с наслада, незагрижена за човешкото мрачно сърце или руините на замъка!Самотно пътуване сред постоянни промени Избелели камъчета ограждаха пътя… Цветя, блестящо отразили по-ранни образи в чистото езеро на отминалите времена.От Западния дворец на любимата императрица отекваше далечна музика Нежните й ръце свиреха омайваща мелодия Аромат на сандалово дърво се носеше леко Сърцето на императора беше хипнотизирано!О, миналото… Златните дни! Сбогом, спомени… О, миналото… Златните дни! Сбогом, спомени…Вървя в настоящето, дъжд се стича в сърцето ми!О, миналото… Златните дни! О, миналото… Златните дни! О, златните дни…Този земен свят няма нищо, което да трае вечно; всеки грандиозен план може да се разруши за миг. Сърцето на розата един ден е щастливо като песен, но умира бързо, когато се надигне буря; човешките същества се чувстват самотни и изгубени, искайки да избягат от нетрайния живот, за да намерят място, което е мирно, безгрижно и спокойно.Спомен за една древна приказка Някога във времето боговете все още съчувстваха на хората Епоха на невинност, когато сънувах Небесата през нощта Животът беше красив, а бляновете весели.Копнея за дните на моето детство книгите от училище, храната и дрехите от Мама и Татко. В моменти на меланхолия един бог се появяваше в моето въображение, за да дарява чудеса и да промени ситуацията.Сега, когато съм пълнолетна, животът изглежда пълен с бури С празни ръце, трябва да решавам бъдещето си. Сънят от миналото е отлетял към далечна земя, боговете също са напуснали хората.Има моменти, когато мъката ми е неописуема, животът е измамен, а хората неверни! Копнея за малко вяра, която да съзирам, за да подхранвам надеждите, както когато бях малка.Ако имаш резервен бог, моля те, дай ми го назаем, за да ме спаси от тази мрачна област В този миг; не обещавай в бъдещ живот, ще се измъчвам в бавна смърт, очаквайки!Съдбата на човека продължава да бъде задушавана от светски привързаности и заблуди, което прави трудно за нас да се освободим от връзките, които ни обвързват. От съчувствие към нашата участ, просветлените Учители са се спускали на Земята отново и отново, опитвайки се да ни освободят от оковите ни, но толкова много пъти са проливали сълзи на отчаяние, защото спасяването на човешките същества никога не е лесна задача. „Иска ми се да можем да плаваме в една и съща посока. Искам да скъсам тези вериги… О! Мое отчаяние!“Къде, къде отиваш, мое зимно слънце? Няма ли, няма ли да ти липсвам, оставайки от тази страна на морето?Къде, къде отиде, моя нежна луна? Колко, колко ми липсваш, оставайки от тази страна, синя вода!Иска ми се да можем да плаваме в една и съща посока. Искам да скъсам тези вериги… О! Мое отчаяние!Къде, къде си сега, единствена моя? Няма ли някой да те прегърне, когато се събудиш плачейки?Кога ще те видя, единствена моя? Няма ли някой да ми каже дали някога ще се върнеш?Благодаря ви, че бяхте толкова мили.Ms. Debbie Reynolds: Това беше прекрасно. Върховен Учителю Чинг Хай. Браво! Браво! Прекрасно! Това е наистина някой да е точно на мястото си. За слабичко момиче, определено имате красив глас. Каква прекрасна поезия! Мисля, че беше много специална вечер. Не беше ли прекрасно и мило от Нейна страна? Имам предвид… (Да.) Аз бих се уплашила „до смърт“. Тя свърши чудесна работа. Не мога да повярвам, че го направи. Казаха ми просто да Й кажа, че ще бъде лесно, но знаете, че е много страшно. Бях много горда с Нея, не беше ли прекрасна? Тя пее чудесно.
